Загърбвайки екзистенциалния ужас и междужанровите експерименти, характеризиращи повечето му филми, в Токийска соната Куросава залага на суровата драма. Заснет с присъщата му елегантност, филмът продължава да изследва определени аспекти от националната идентичност, състоянието на душата и поколенческите конфликти в съвременна Япония. Семейство Сасаки (домакиня, млад син, който иска да стане пианист и по-голям син, записал се в американската армия), бавно започва да се разпада след като бащата е несправедливо уволнен от шефския си пост в корпорация. Той решава да скрие истината от семейството си и продължава с ежедневните си навици сякаш нищо не се е променило: всяка сутрин той облича костюма си, взема куфарчето си и убива времето из обществени места, фоайета или ужасяващи агенции за работа. Вместо да се фокусира върху личната история на главния герой, Токийска соната умножава терзанията, срамa и гневa му, трансформирайки ги в домашно насилие. Така филмът показва, че има много други хора като него, които са открили твърде късно, че житейските им избори и идеали са ги отвели до задънена улица.